д-р Анелия Рачева

Началото – 6 април 1967 г. в Троян, някъде под връх Ботев в Балкана. Защо в Троян – по случайност, на пръв поглед. В живота обаче няма нищо случайно, просто съм дете на Балкана и той винаги си остана част от мен. Тази най-твърдата, най-слънчевата и най-бурната част.

После – обратно у дома, във Варна. Край морето. Толкова безбрежно и така провокиращо фантазията. Между четенето на книги като основно занимание, завърших английската езикова гимназия и после медицина.

Много обичам един цитат от „Кръстникът“ на Марио Пузо: „Всеки човек си има своя съдба“. След толкова години вече го вярвам. Много ме люшка, много ме разхожда тази Съдба. Видях доста и научих още повече. Караше ме да спирам, да бягам, понякога да криволича. Подаряваше ми приятелства. Подари ми и доста предателства, за което ѝ благодаря на тази Съдба. Най-важното, на което ме научи – че всяко пътешествие от сто стъпки започва с първата.

А един ден ме срещна с Човека, който раздава Надежда. И той ми подаде ръка и каза: „Ела да я раздаваме заедно“.И така, ето ме тук – в храма на Надеждата. Пристанище, което много обичам, семейство, което ми е много скъпо, и слънце, което изгрява всеки ден в очите на хората.

Любовта – най-голямата, непреодолимата, безусловната, магическата, моята „жива вода“ – Павла и Александър.