img

Новини

Д-р Анелия Рачева: Продължаваме да раздаваме надежда

Единственият път е да продължиш да се бориш, да се учиш, да не спираш

16.01.2023 | 09:57

animated-circle

В седмицата, посветена на десетия рожден ден от създаването на болница „Надежда“, Ви срещаме с д-р Анелия Рачева, административен директор на МБАЛ „Надежда“. Тя е човекът, за който „Надежда“ е втори дом.  Споделя, че болницата се е превърнала в пристанище, което много обича, семейство, което ѝ е много скъпо, и слънце, което изгрява всеки ден в очите на хората. Вижте разказа ѝ за това как става част от магията на една мечта, за първите стъпки и за болница „Надежда“ днес.

Преди единадесет годни, Д-р Стаменов, с когото се познавахме и бяхме партньори отдавна, ми сподели своята идея да създаде една различна болница. Предложи ми да стана нeин директор. Първата ми реакция беше: „Ти си луд, та аз нямам никакъв опит в тази дейност!“. Той каза: „Така е, и аз нямам, но вярвам в теб и знам, че заедно ще се справим!“. Разбира се, после приех. Това, на което не можах да устоя, бе предизвикателството да направим нещо съвършено ново и различно, да създадем болница каквато не бе имало в България до този момент, онази, в която най-важно значение има пациентът и наш господар е истинската медицина; болница, в която да лекуваме, да учим другите и самите ние да се учим. Следващата година бе интересна– учех се, четях закони, правилници и стандарти, участвах в закупуването на оборудването – искахме най-доброто за болницата, а трябваше да се вместим в бюджета. Най-вълнуващ, но и отговорен бе процеса на подбор на бъдещите служители – хората с които създадохме семейството на „Надежда“. 

Защото хората са тези, които създадоха болница „Надежда“ – без тях това беше само хубава сграда с модерни апарати. 

Истинското предизвикателство започна с откриването на болницата на 13.01.2013 г. Тогава осъзнах цялата отговорност, която носех – към служителите, към пациентите, към институциите. На моменти се чувствах като актьор на сцена, който не си е чел ролята, а дубльорът липсва. Няколко пъти ми идваше да се откажа. Но не го направих, защото единственият път е да продължиш да се бориш, да се учиш, да не спираш. Затова в такива моменти си казвах, че утрото е по-мъдро от вечерта и на другия ден отново се захващах с проблема, докато не намирах неговото решение. И с времето това започна да става все по-лесно. Екипът ни нарасна и част от отговорностите ми преминаха в ръцете на компетентни специалисти – финансов директор, ръководител администрация, ръководител на информационен отдел и др.

Една от първите ми мисли, когато видях сградата на болница „Надежда“ бе ще я напълним ли някога с достатъчно пациенти, а всъщност първият случай, когато се запълниха всички легла бе още преди болницата да навърши една година – през септември 2013 г. Беше ли това знак, че наистина сме предпочитаната от пациентите болница, че сме успели да постигнем своите цели? Може би, но всъщност най-истинското удовлетворение изпитвам винаги, когато разбера, че наши инициативи, идеи, начинания, медицински практики се възприемат и въвеждат и в други болници. Това означава, че наистина сме се превърнали в лидер в медицинската общност, както бяхме обещали в деня на създаването си.

Бих казала, че работният ми ден започва сутрин рано със ставането в 6 часа, но всъщност той няма начало и край. Спомням си една смешна случка, когато веднъж късно вечерта, без да разбере случайно ме набира Ръководителя на техническия ни екип. Първата ми мисъл, когато видях кой ме търси по това време беше какво ли става в болницата – пожар, наводнение или друго природно бедствие. После аз го набрах и той като видял, че го търся си помислил също – какво ли става в болницата – пожар, наводнение или друго природно бедствие. В една от миналите години дори се наложи да посрещна рожденият си ден в полунощ в болницата, за да реша възникнал проблем. Болницата за мен е като едно живо същество, което във всеки един момент може да има нужда от мен – като едно дете, което за да расте и да се развива има нужда от постоянно внимание, грижа и любов.

Къде ще е болница „Надежда“ след още 10 години…? Не знам, това никой не може да каже. Знам, че е по-важно къде сме сега. А ние сме тук – има ни за всеки, който се нуждае от нашите грижи и обич, за всеки който е изгубил надежда, за тези които ни доверят най-безценното на този свят – децата си, за да подадем ръка както в страха, така и в радостта, за да бъдем до хората.

Пътят ни от тук нататък? За мен животът по принцип е пътуване. Не спираме, а продължаваме нататък. Продължаваме да мечтаем, продължаваме да покоряваме върхове, продължаваме да обичаме, да се държим за ръце и да раздаваме НАДЕЖДА.

Още по темата

Към блога
scroll-top-custom-arrow