Новини
Първото бебе, родено в болница „Надежда“, вече е на 10 години
Раждането на Емануела е знаменателно събитие и в живота на болница „Надежда“. Тя е първото бебе, проплакало в болницата на 21 януари 2013 г.
25.01.2023 | 08:51
„Когато Вярата срещне Надеждата, Животът намира начин. Това дете е рожба на силната вяра и безсмъртната надежда! Нека бъде благословено и да расте здраво и силно като вековно дърво!“
Тези думи още се пазят като светиня в семейството на Десислава и Ивайло Величкови. Вече 10 години. Те напомнят за смелостта им, за радостта от сбъдването на мечтата им и за пътя към първата им дъщеричка – Емануела. Раждането на тяхното бебе е знаменателно събитие и в живота на болница „Надежда“. Емануела е първото бебе, проплакало в родилните зали на нашата болница на 21 януари 2013 г. Какви са спомените им от тогава, как пътят им се пресича с този на екипа на „Надежда“, каква е Емануела сега, вижте в интервюто с Деси и Ивайло:
Представете ни се?
Деси: Аз съм Деси, съпругът ми се казва Ивайло. Емануела е нашата дъщеря на 10 г.- детето, което първо се роди в болница „Надежда“. Три години по-късно в „Надежда“ се роди и синът ни Георги, който вече е първи клас.
Как се случи срещата Ви с екипа на болница „Надежда“?
Деси: Срещата ни с екипа на „Надежда“ се случи както с повечето семейства, които се сблъскват с репродуктивен проблем. Дълго време нямахме деца, но си мислех, че не уцелваме момента. Обаче времето напредна. Една моя приятелка ми сподели, че е била при д-р Стаменов заради същия проблем и ни даде контактите на Центъра. Записахме се и така започнахме, още преди болница „Надежда“, когато инвитро центърът се намираще в клиника „Малинов“.
Какви бяха впечатленията Ви от срещата с д-р Стаменов?
Деси: Винаги са ми били хубави впечатленията от него. Много го обичам и уважавам. За мен беше лекарят, чието мнение беше най-важното. Доверих му се още от първия път и следвах стриктно съветите му. След третият опит инвитро, нашето чудо се случи. Имахме успех.
Защо избрахте болница „Надежда“ за раждането на Емануела?
Деси: Въпросът е излишен. Аз бях избрала лекаря си – д-р Стаменов и бих го последвала навсякъде. Тогава имаше вероятност да не родя в „Надежда“, защото не се знаеше дали Родилно отделение ще бъде отворено до тогава. Но успяхме. Не се притеснявах от това, че болницата е нова. Напротив, исках да съм тук. И знаех, че детето ми ще е първото бебенце на новооткритата болница.
Какви са спомените Ви от 21 януари 2013 г.?
Деси: Изпитвах чувство и на страх, и на нетърпение. Най-хубаво беше, когато ми дадоха бебето. Не мога да опиша какво изпитах тогава – толкова вълнуващо, прекрасно е. Чаках я толкова години… След това, по време на престоя ми в болницата, всички от екипа дойдоха да видят Емануела, включително и от Инвитро сектора. Аз отдавна бях с тях, много разчитах на тях и до сега всички са ми скъпи.
Дори си спомням, че не исках да си тръгна от болницата, защото се притеснявах, какво ще правя без тези хора – сама с бебето вкъщи. Бях си взела телефоните на няколко акушерки, ако се наложи да звъня и да ми казват какво да правя. Така че, всички бяха много добри с мен и аз ги обичам.
А таткото какво си спомня от този ден?
Ивайло: Вълнението беше огромно. Чаках долу във фоайето и щом се роди Емануела, ме викнаха и ми я показаха. След това ме качиха при майката и бебето. Гушнах я. Спомням си личицето ѝ. Вечерта не можех да си намеря място от радост и да осъзная, че вече се е случило – имаме дете.
Кога се роди второто детенце?
Деси: Георги отново се роди след опит инвитро. Когато каката стана на годинка, дойдохме и започнахме отново опити. Успехът, както и първия път, дойде след трети опит инвитро.
Синът Ви тново се ражда в „Надежда“, различно ли е чувството втория път?
Деси: Тук си е моята болница, моето място. А чувстовто не е по-различно с второто дете – същото вълнение, нетърпение, голяма емоция – както за мен, така и за съпруга ми.
Кръстихме го Георги. Името може би вече е клише за болница „Надежда“, но моят баща е Георги и д-р Стаменов също е Георги, така че се получи много добре –като знак на уважение и към единия, и към другия.
Какво пожелавате на екипа ни за 10-тия рождения ден на болницата?
Деси: На всички искам да кажа едно огромно благодаря! Да са все така всеотдайни, както и до сега. Да има още много щастливи и благодарни семейства, и много бебета.
Какви са децата сега? Какви са мечтите им?
Деси: Спортуват, играят народни танци и печелят медали. Казали сме си: само да сме здрави – да вървят напред и да имат много спортни успехи, да обикалят света, да са щастливи.
Какво е пожеланието към семействата, които сега тръгват по пътя за дете?
Деси: Могат да са сигурни, че щом са тук – на правилното място са. Ще има щастлив край и успех тяхната история.
Д-р Мирослава Генадиева е част от екипа, при който се ражда първото бебе на новооткритата МБАЛ „Надежад“.
Все още вълнението от януарския ден през 2013 г. не е отстъпило място в съзнанието на д-р Генадиева и тя говоро с много любов за емоциите в операционната, когато проплаква Емануела.
Любопитното е, че по време на раждането почти целия ни екип тогава е чака пред залата знаменателното събитие. И да, Емануела се оказва добра орисница на начинанието ни. След нея тук, в Надежда, проплакват над 18 000 бебета.
Какви са спомените Ви от 21 януари 2013?
Датата 21 януари винаги е била много специална за всички акушер-гинеколози и акушерки, защото това е нашият празник. Но този ден през 2013-та беше и си остана по-специален, защото тогава се осъществи първото раждане в новооткритата болница „Надежда“ на бебе Емануела. Това е нашето първо бебе и датата е знакова за нашия екип.
Как протече подготовката за това раждане?
За самото раждане, както за всяко едно оперативно раждане, подготовката си протече стандартно като техническо изпълнение. Но точно в този момент очакванията ни бяха изключително големи, хората от екипа с нетърпение очакваха да се случи това събитие, и изобщо беше много вълнуващо и много тържествено…
А с какви чувства Вие лично влязохте в операционната?
Аз лично влязох в залата със смесени чувства, защото това беше първото раждане, първото Цезарово сечение в новата болница. Лично за мен това беше и ново място, на което започвам да упражнявам моята професия. От една страна професионализмът си каза думата, но от друга страна – имаше притеснение от неизвестното, от това, че си с нови хора в нова обстановка …Трябваше да съм стабилна и спокойна, а от друга – бях много развълнувана от това, че се случва знаково събитие за новата болница.
Колко човека бяхте тогава в залата и колко чакаха пред вратите ѝ?
В самата операционна, до колкото си спомням, бяхме двама оператори, анестезиологичен екип от двама души, инструментиращата акушерка, акушерката, която поема бебето и неонатолог. Д-р Ослеков, който беше началник на акушеро-гинекологичното отделение тогава, беше и водещият оператор, а аз бях асистент на раждането. Отвън не знам колко души са били, но после разбрахме, че голяма част от от екипа на болницата са чакали с нетърпение там.
Спомняте ли си реакцията на майката, когато Емануела се роди?
Деси беше много развълнувана, не можеше да намери думи от вълнение и радост, че се случва най-хубавото нещо в живота. А раждането на детето ѝ беше и едно прекрасно начало е за нашата болница.
След 10 години колко бебета са се родили в ръцете Ви тук, в болница „Надежда“?
Нямам лична статистика, но предвид това, че бебетата на „Надежда“ вече са над 18 000, щастлива съм, че има част от тях, които са се родили и в моите ръце. А емоцията от раждането на всяко едно от тях винаги остава същата, защото е свързана с новото начало, с новия живот.
Болница „Надежда“ след 10 години?
Виждам я разположена в няколко корпуса, водеща акушеро-гинекологична болница в страната и Европа, с още повече иновативни дейности, с много хора, които искат и имат желание да работят по този начин, по който се работи в „Надежда“, и въобще … като най-добрата болницата.
