Моето епично раждане, което не протече по план

Подготовката и малко предистория или … как започна всичко

Да си призная, до преди да забременея въобще не си бях представяла, че ще ставам майка. Даже често са ми минавали мисли, че може пък да съм от хората, които няма да имат деца и че майчинството не е задължително за всяка жена. Докато не срещнах правилния мъж…
И така до момента, когато втората чертичка се появи нa тест лентата и в мен започнаха да бушуват много силни чувства на въодушевление и радост, примесени с леко притеснение за процеса, през който ми предстоеше да премина.
Последваха много часове прекарани пред компютъра, дълги разговори с вече раждали и в момента бременни жени, проучвания, книги за бременността и т.н. Записах се на всички възможни курсове, училища и семинари раждане и йога за бременни. Но вместо да ми подействат успокояващо, новите знания пораждаха у мен все повече и повече въпроси, в опитите ми да се подготвя за всеки аспект от предстоящото събитие.
В допълнение, когато мислех за раждането в съзнанието ми изникваше образа на съвременната родилка, насаждан от медиите – крещяща и превиваща се от спазмите, с разкривено от болка лице. А над и около нея акушер-гинеколога извършва някакви манипулации с изцапани с кръв ръкавици, а луминесцентната светлина осветява ярко цялата атмосфера на болезнена безпомощност. Паралелно с това образа на кършещия ръце, леко неуместен татко, който чака пред залата да му подадат вързопчето ревяща плът… с две думи – не особено очарователна картинка. И разбираемо защо не исках да си причинявам такъв именно тип изживяване.
От многото изчетена информация най-важното, което се съхрани в съзнанието ми е, че раждането е естествен процес, от особена важност за формирането на психиката на бъдещия човек. Също така е и процес на посвещение в новата роля на жената – майка. От тук насетне следват многото изводи, които всеки сам може да си направи за това, кое е правилно и кое не да се случва в този процес. За мен важните неща бяха породени и от личните ми опитности по темата.

Моята история
Самата аз съм раждана със секцио, по медицински причини, в началото на 80-те – ерата на развития социализъм и изцяло медикализираните раждания, когато на родилките не им е давана каквато и да било свобода да осъзнават или участват в случващото се с тях.
Прекарала съм 10 дена в болницата, отделена от майка си, в стаята с многото ревящи бебета, водели са ме за кърмене под строг режим, в колички по няколко бебета, които са били блъскани от единия край на дългия коридор до другия и като се удари количката в края се връща до средата /на това майка ми е била свидетел на няколко пъти в болницата/ и до момента усещам, че това е грешно и че е оказало влияние на формирането на връзката ми с нея, поради което исках да осигуря на моето бебе един различен, по-правилен или по-нормален старт в живота.
За съжаление нямах личен пример, който да ме „вдъхнови” така да се каже, тъй като повечето ми приятелки бяха родили или секцио, а някои „по-смели” бяха се подложили на израждане по стандартната система: „упойка и окситоцин”, поради страх, липса на информираност или несъзнаващи важността на нормалното

И все пак има алтернатива! Да родиш с удоволствие! Или да допуснеш „недопустимото”!
Това бе и една от причините да потърся информация за процеса на раждане, за това какво може да се направи, така че нещата да се случат по-нормално и естествено, както и алтернативни методи за намаляване на болката. Та нали жените са раждали без всички съвременни интервенции хилядолетия и човечеството някак е оцеляло. Може би като жена и аз го мога тогава това сложно нещо – раждането!
Тази нагласа ме насочи към хора и информация, свързана с процеса на активното естествено раждане и професията на дулата.
Към средата на бременноста с мъжа ми отидохме на прожекция на филм, наречен „Да раждаш с удоволствие” показващ естественото, дори „оргазмено” раждане, колкото и скандално да звучи. Това представи и на двама ни една по-различна и доста по-приятна гледна точка и даже той за първи път прояви желание да присъства на „събитието”. До този момент ми казваше, че иска раждането да си остане за него едно „тайнство” и нямаше желание да участва, по какъвто и да е начин, освен чрез почерпката с приятели за мое здраве и това на бебето, докато аз съм в болницата.
Филма, имаше и друг важен ефект върху мен. Действително, тенденциозно и целенасочено там раждането бе представено, като нещо много приятно и естествено, случващо се предимно в домашна обстановка, в което жените са можещи, ръководещи и осъзнаващи случващото се с тях. Това не го бях виждала до тогава. Раждащата жена да усеща и изживява процеса напълно съзнателно и да не изпитва болка, а дори удоволствие!
Да си призная именно от този контрапункт на другия образ имах нужда, нещо като баланс на двата полюса се получи.
Не че щях да родя в къщи, въпреки че познавам хора, които биха ми съдействали ако решах, но може би не съм достатъчно смела и радикално бунтарски настроена за промяна на системата. Да, считам че жените е добре да имат избор дали да родят в къщи, в родилен център или в болница, но преди да имат този избор трябва да са налице много други важни предпоставки, които липсват в България към момента. Точно липсата им, по мое мнение, прави едно иначе романтично изглеждащо домашно раждане в сериозен риск, който за мен беше напълно излишен.
Филма, а впоследствие и книгата ми вдъхнаха куража да превъзмогна голяма част от страховете си от предстоящото. Също ми показахаа, че като жена аз явно имам способността и съм „оборудвана” с всичко необходимо да се справя, а не просто да отида и да се оставя на екипа да извадят бебето от мен, без да ме въвличат в случващото се.

Дулата и визията за това как искам да протече моето раждане
След филма посетих и курс за подготовка за „Естествено раждане”, където срещнах Йоана.
Направи ми много добро впечатление, усещах че имам насреща си човек, който си разбира от работата, а и ми бе приятно да си общуваме, което е важно при избора на дула.
Срещнахме се и разговаряхме няколко пъти, тя отговори на много от въпросите ми, действаше ми окуражаващо и успокояващо и се разбрахме, че когато момента настъпи ще дойде у нас и тогава ще преценим кога да идем в болницата. Не исках това да е твърде рано, за да мога максимално да се отпусна в домашна обстановка, където ще се чувствам по-спокойна – фактор, който позволява разкритието да стане по-бързо.
До термина имаше още доста време и аз продължих с търсенето на информация за естественото раждане и ролята на естествено синтезирания окситоцин, който направлява процеса и изгражда връзката между майката и бебето, възможностите за обезболяване без медикаменти и ролята на родилката и придружителите в цялата тази картина.
Междувременно Йоана сподели, че й се налага да пътува извън страната на датата на термина ми и ако раждането не стартира до тогава ще се наложи да ангажирам резервна дула. Спрях се на нейна колежка от асоциацията на дулите, с която си допаднахме и така си осигурих спокойствие, независимо от времето когато бебка реши да излиза.

Плана за раждане
От цялата информация синтезирах това, което е важно за мен и си съставих план за раждане. В него описах, че искам раждането на моето дете да протече максимално естествено, без намеси, да се движа свободно, че не искам да бъда подлагана на ненужни манипулации като пукане на околоплоден мехур и епизиотомия, не искам упойка и система с окситоцин, желая бебето да ми бъде предоставено веднага след раждането и да бъде с мен за целия престой, пъпната връв да бъде клампирана след спиране на пулсациите, а таткото и дулата да бъдат с мен и да ми съдействат с масаж и други техники за емоционална и физическа подкрепа.
Общо взето плана ми за раждане изразяваше виждането ми как искам да протече раждането на моето дете, като процеса, най-общо казано, бъде „наблюдаван”, а не „дирижиран”, а аз съм активно въвлечена в него и свободна в изборите си дотолкова, доколкото не застрашавам себе си или бебето.

А къде да родя?
На дневен ред бе и избора на място за раждане, което да осигури това. Колебаех се между малкото алтернативи в София, където може да се ражда с дула, където подкрепят естественото раждане и където родилките не се третират „на конвеир” и биха се съобразили с моя план.
От много познати чувах добри отзиви за болница „Надежда”, за това че там се толерира избора на родилката да роди естествено и екипите са способни да осигурят при желание, едно нормално, нефорсирано раждане.
На „Отворените врати” там много харесах залата им за активно естествено раждане и получих информация за целия процес, което бе наистина важно за мен.
Посетих и няколко лекции от училището им за бременни, а Йоана ми уреди среща с Надежда Стаменова, на която обсъдихме плана ми за раждане и тя ми разясни кое може да стане и кое не, болничните процедури и стандарти. С това окончателно се затвърди у мен решението ми да родя именно там.
Започнах да мечтая, че раждането на моето дете може да се случи по начина, по който си представях, че не е задължително да крещя от болка, вързана за мониторите, легнала безпомощно на магарето, че дори и да крещя, то това няма да е толкова страшно и ще бъда свободна да си го изживея, както аз реша.

В очакване… и ето ги „истинските” контракции
Неусетно наближи термина ми, но на прегледите нямаше никакви индикации за старт на родилен процес, което ме караше да си мисля, че ще пренося малко бебето. Това не ме притесни, а само ме активира. Започнах да се разхождам продължително и да водя по активен живот, дори се върнах за кратко на работа седмицата преди термина.
И тогава, точно на датата на термина ми, в 3 часа през нощта усетих първата наистина болезнена контракция, която ми подсказа, че момента настъпва.
Знаех, че при първо раждане нещата не се случват бързо и се опитах отново да заспя, но контракциите бяха толкова силни, че не успях. Само се отпусках за кратко между две. След 2-3 часа реших, че ще е добре да ги засека и установих, че са през около 5 минути, което леко ме притесни, въпреки че вътрешно не усещах процеса да напредва. Събудих мъжа ми към 6 часа сутринта, за да не го изненадам малко по-късно, ако нещата ескалират бързо и около 7-8 сутринта звъннах и на Йоана. Информирах я, че контракциите ми вече са през около 4-5 минути и са сравнително регулярни. Тя ми каза, че ще си организира нещата, така че да може да дойде у нас след час-два.
Принципно цялата тази работа с регулярността, която показвала степента на разкритие за мен винаги е била много съмнителна.
Непрекъснато чувах истории за раждания, при които „учебникарските” контракции нито са били регулярни, нито са имали нещо общо с разкритието, така че се отнасях доста скептично и към моите. Някак интуитивно усещах, че няма да покажат в какъв етап от раждането се намирам. Дали съм се самосугестирала – незнам, но то точно така стана.
Към 9 часа, както се бях отпуснала на един стол у дома установих, че контракциите се разреждат, случваха се през 10-20 минути. Обадих се на Йоана да не идва. Мъжът ми си взе болничен и остана с мен през деня. Отидохме на разходка в парка. Аз едва се движех, мнооого бавно успяхме да направим половин обиколка, с много почивки и дълбоки дишания.
Целият ден нищо съществено не се случи, всичко беше много лежерно, контракциите съвсем се разредиха, когато имах бяха болезнени, но не непоносимо.

„Дежурното” избързващо отиване в болницата при първо раждане
Така настъпи следващата вечер и към 9-10 часа контракциите пак започнаха да се засилват и да стават все по-регулярни, отново на интервал от 5-6 минути.
Йоана вече бе заминала, а аз не успях да се свържа с колежката й и към 2 часа през ноща мъжът ми се притесни и каза, че отиваме в болницата, защото вече доста време контракциите бяха през 3-4 минути – регулярни, аз нито можех да си почивам, да не говорим, че не бях спала вече близо 24 часа, не бях яла нещо съществено и бях доста уморена.
Знаех, че трябва да хапвам, но в този момент просто не ти се яде нищо.
В 3 часа бяхме пред кабинета за спешен прем в болницата. Моята лекарка от женска консултация беше на смяна и като ме прегледа установи, че разкритието ми е едва 4 см и директно ми заяви, че ако ще раждам естествено е по-добре да си ходя в къщи и няма какво да правя там толкова рано. Това беше точно и моето желание, така че се прибрахме.
През остатъка от нощта контракциите ми продължиха да се засилват и се установиха трайно на интервал от 3-4 минути, с продължителност от около 60 секунди.

Същинското отиване в болницата
Към 7 часа сутринта, вече бях доста изтощена, не ми се ядеше нищо, пиех само вода и то не много и реших, че ще е добре да идем в болницата преди час пик, т.като не искам да раждам в колата на път за там.
Свързах се с дулата сутринта и се разбрахме да се видим направо в болницата.
Пристигнахме в болница „Надежда” в 8:30 ч. Приеха ме с 6 см разкритие, дадоха ми куп стандартни документи за попълване при постъпване, като мъжа ми ги попълни, а аз подписах където трябваше и вписах, че прилагам План за раждане.
Настаниха ме в залата за активно естествено раждане. Пуснаха ми запис на тоновете, както си седях на една топка, след като ми направиха рутинните хигиенни процедури, поставиха ми абокат (не възразих за това, а и считам че не е чак такава „болка за умиране”) и след малко дойдоха мъжа ми и дулата.
Дежурния лекар влезе и ми заяви, че се е запознал с плана ми раждане, поради което ще идва в залата само ако го извикам, което напълно съответстваше на моето желание. Акушерката Теди беше много симпатична, идваше да си побъбрим и да проследи дежурно тоновете през час-два без въобще да ме притеснява.

След 6-7 часа, а още няма напредък…
Вече не следях контракциите, но ми се струваше, че са се разредили и не бяха вече толкова болезнени, може би ги чувствах така поради факта, че съм в болницата, на „сигурно” място, обгрижена, дулата ми правеше масажи на всяка контракция, аз дишах дълбоко и така минаха доста часове, но напредък нямаше.
Надежда Стаменова също беше до мен през по-голямата част от времето и въобще цялата атмосфера беше на безгрижно очакване и сладки приказки.
Така небрежно мина почти целия ден и около 3-4 следобед разкритието ми не беше напреднало кой знае колко – стигна до 8 см и така и си остана. Предложиха ми да ми спукат околоплодния мехур, защото бил „плосък” и нямало да се спука сам, като ме увериха, че това ще ускори нещата. Мислих дълго, но накрая се съгласих и към 5 часа доктора го спука. Водите ми бяха бистри и това ме зарадва – значи бебчо си беше ок там вътре.
Продължих с движението и разходките, дулата ми правеше масажи и си бъбрехме приятно, увисвах се на слинговете, ползвах шведската стена, стоях доста време и в банята под топлия душ и контракциите започнаха да зачестяват, станаха и доста по-болезнени, дори за известно време усещах, че започват позивите за напън и вече си мислех, както и всички около мен, че раждането навлиза във фазата на транзицията.

Неочакван обрат
Въпреки, че смучех бонбони виолетки, помолих да ми включат една банка глюкоза, т.като недоспиването и липсата на храна си оказваше своя ефект. Вече бях много изтощена и исках да съм по-силна на финалната права, но неочаквано за мен и за всички, контракциите постепенно отново се разредиха, болката от спазмите се засили, а позивите за напън постепенно напълно изчезнаха.
В последствие разбрах, че това се нарича „вторична родова слабост”.
При следващия преглед разкритието ми така и не беше мръднало, отново си беше 8-9 см. Междувременно екипите се смениха, дойдоха друг лекар и акушерка – д-р Ташков и Мира.
С напредването на вечерта силите ми съвсем се изчерпваха и ме посъветваха да обмисля вариант и ако съм съгласна да ми влеят доза окситоцин, защото това щяло да ускори нещата, но аз бях твърдо решена да не се меся повече в процеса и да оставя нещата да се случат от само себе си. Това продължи до към 9-10 вечерта, когато вече умората ми прерастна в тотално изтощение и започнах да осъзнавам, че може би нещата няма да протекат толкова гладко и по план, както си бях представяла. Изтощението не ми позволяваше да понасям толкова стоически контракциите, не можех вече да контролирам и дишането си така правилно и усещах, че нещата се изплъзват от моя контрол. Може би именно контрола не ми бе позволил да се разтворя напълно лесно, но постепенно болката ставаше все по-непоносима, а разкритието не напредваше.
Попитах екипа за възможностите в този случай и ми предложиха инжекция с НоШпа за отпускане на мускулатурата и улесняване на разкритието. Съгласих се, но отново нямаше напредък. Последва нова консултация и друга инжекция, този път с Бусколизин, отново нищо съществено.
Точно в този момент ме беше обзел страха, че с решенията си може да навредя на себе си или на бебето и даже питах за обезболяване. Вече бях съгласна да ми бият епидурална и да ми включат окситоцин, но незная поради какви причини отказаха да приложат обезболяване, може би е било вече късно за това.
Малко преди полунощ болката наистина бе станала непоносима, било поради моето изтощение, било поради естеството на самата болка, но аз не можех вече да мисля много рационално и се оставих в ръцете на екипа, като помолих Милен да взема решенията, ако аз не съм адекватна.
Въпреки състоянието ми за всяка интервенция се допитваха и до мен.
Междувременно Мира непрекъснато се информираше дали усещам позиви за напъване или все още е само болка. Някъде по това време ми вляха и втора банка с глюкоза и прецениха, че ще е добре да ми бият и доза атропин, за да улесни шийката да се прилепи напълно, така че да няма разкъсвания при преминаването на бебето през канала. В последствие разбрах, че атропина има и друго приложение, а именно да подготви организма за упойка, каквато предполагам са подготвяли да ми бият, ако не успея с нормалното раждане.

Предавайки се на болката усетих прилив на сили
Вътрешно се предадох на болката, а и нямах друг избор, с това тя не стана по –поносима, но ми позволи да навляза по-навътре, да се вглъбя един вид и да усетя как мускулите и костите в таза ми се разтварят, за да проправят път на бебето, нещо което знаех че трябва да направя, но не успявах до момента.
Наистина усещах как вътре в мен се случват промени, които показват, че тялото ми „знае какво прави” и изпитах почти мазохистично удоволствие от болката, която ги съпътстваше.
В момента, в който започнах отново да усещам позивите за напън се зарадвах, че имам шанс да успея и няма да се стигне до секцио. Успоредно с тази мисъл усетих и прилив на нови сили.
Постепенно болката отмина и напъните останаха единственото, което усещах.
Към полунощ проследиха отново тоновете на бебо и установиха, че са започнали да спадат, а сигурно спадаха и понеже аз вече нямах сили да дишам дълбоко и правилно.
Тогава д-р Ташков влезе и ме информира, че ми дава още 2 часа да изкарам бебето сама, после се намесват те. Това ми прозвуча леко стряскащо, но въпреки това не го приех много, много насериозно.
Следващия час и половина се опитвах да напъвам с помощта на Мира, с почивки, в които се отпусках легнала на леглото, а когато напъвах Милен ми помагаше да се изправя до клекнало положение, но напразно – нямаше някакъв съществен напредък. Мира, виждайки че съм тотално изтощена ми каза да си почивам и да не напъвам за около час.
Отпуснах се на леглото и изпаднах в тотално безвремие.
Към 1:30 доктора влезе отново и след като се осведоми за липсана на напредък ми каза, че ми дава още половин час и после се намесват, каквото и да означаваше това – секцио по спешност, епизиотомия или форцепс – не зная, а и вече не можех да мисля рационално.

На финала! Волята като решаващ фактор!
Пуснаха ми система с окситоцин, тъй като контракциите бяха доста вяли и неефективни и усетих как се засилват леко.
Започнах отново да напъвам с помощта на Мира и Милен.
По време на последните напъни влязоха много медицински лица. Предполагам анестезиолог, неонатолог, още една акушерка и т.н. – стандартните членове на екипа за секцио. Милен ми сподели, че даже били приготвили няколко помощни маси, с наредени инструменти – форцепс, разни хирургически инструменти. Радвам се, че не съм ги видяла аз самата тогава.
Вътрешно усетих, че в момента всичко зависи от мен и от силата на моята воля. Това ми подейства отрезвяващо и мобилизиращо и последните останали сили в мен бяха впрегнати в няколко силни, решителни и продължителни напъна, между които аз се отпусках отмаляла на леглото, а когато отново се изправях да напъвам Милен ме повдигаше и ме придържаше в клекнала поза-хванала се за лоста на леглото, а Мира в това време ми правеше компреси на перинеума за превенция на епизиотомията.

Ето я и бебка!
При тези последни напъни усетих главичката на бебето как прорязва. Много исках да го пипна за главичката преди да излезе, но нямах сили дори за това. Доктора наблюдаваше и каза, че съм успяла, нямало да се намесват и ми остава много малко. Изпитах такава радост и облекчение и същевременно прилив на силни чувства към бебето и Милен, който поглаждаше с лек натиск корема ми в синхрон с контракциите на мускулите и ме придържаше, когато се изправях, за да напъвам целия плувнал в пот. Той по своему съпреживяваше раждането с мен!
И накрая усетих бебето.
То, като че се изхлузи от мен щом главичката му излезе. Аз се отпуснах отмаляла на леглото, медицинските лица се засуетиха над бебето за минута.
После го подсушиха и покрито с пелена и ми го поставиха на гърдите. Аз го гушнах, цялата обляна в пот и трепереща, но невероятно щастлива! Моето бебе! Успях! Да, наистина, успях на косъм!
Не си спомням точно какви думи му казах, но го приветствах с добре дошло на този свят!
Междувременно екипа изчакаха да спрат пулсациите преди да клампират пъпната връв и предложиха на таткото да я пререже, нали така бяхме записали в плана за раждане.
Милен беше толкова разтреперан и шашнат, че отказал. Напълно го разбирам, нали и той преживя раждането с мен. Невероятно силен момент! Наистина това е едно от, а може би най-силното изживяване в живота ми!
От голямото напрежение, умора, радост, хормони, атропин и какво ли още не, усетих че съм тотално екзалтирана. Напуши ме смях! Взеха бебето за стандартните манипулации и прегледи, а д-р Ташков се зае с израждането на плацентата.

Еуфорията, шегите и невероятното усещане на свързаност след успешното раждане!
След прегледите повиха и дадоха бебка на Милен, който я гушна и се отдели с нея в единия ъгъл на залата, зад доктора, който се беше надвесил над мен и зашиваше лекото разкъсване, което бях получила. На този етап аз бях в изпаднала в тотална еуфория и питах доктора кога ще мога отново да правя секс, което предизвика много усмивки и озадачени физиономии по лицата на всички присъстващи. Все пак аз току щох бях отървала на косъм секцио и в момента ме шиеха… 🙂
Доктора ми каза, че имам 3 вътрешни и 2 външни шева и мога спокойно да се хваля на другите майки по детските площадки. Аз го попитах дали може да ме направи отново девствена, а той отвърна, че с това бебе никой няма да ми повярва. Така в шеги и закачки изтърпях „шева и кройката”.
Местната упойка изобщо не ме хвана, но болката от това беше направо несъществена, в сравнение с болката от контракциите. Естествено, предложиха ми да ме приспят, но аз твърдо отказах. Все пак защо бях изтърпяла всичко дотук, за да ме приспиват след финала?! Исках да си изживея всичко докрай, съзнателно!
След като приключиха с всички манипулации ме завиха и ни оставиха насаме с Милен и бебето в залата, като ми казаха, че ще ме преместят в следродилното отделение, когато се почувствам готова.
Когато останахме тримата на саме, Милен развълнувано ми каза, че се гордее с мен, че съм най-силната жена, която познава.
Усещах много силна връзка с него и нашето бебче! След 47 часа ние тримата успяхме! Няма такова усещане! Ефекта на естествения окситоцин и това, че аз родих, а не бях упоена и бебето извадено от мен си каза своето!

Изводите, които мога да направя от преживяното
В моя случай изкуството на раждането много умело бе съчетано с науката, така че да ми позволи да изживея едно сигурно, до голяма степен есествено и наистина удовлетворяващо раждане.
Както се казва: „Ражда се бебе, но се ражда и една по-силна жена – майката!”
Реших да го опиша, за да призова и други жени да подходят по-съзнателно към това събитие, с повече информираност и подготовка, но същевременно да бъдат гъвкави и разумни в изборите, които правят, защото при мен това завърши успешно и удовлетворяващо, но можеше и да не бъде така.
Искането ми за тотална ненамеса в процеса и напълно естествено случване не се сбъдна напълно, но съм изключително признателна на екипа, че ми позволиха да си го изживея и да осъзная нуждата от всяка една интервенция.
Не случайно сравняват натоварването на организма при естествено раждане с това, което се получава при 80 километров планински преход. Е, аз съм правила и по-дълги преходи, но за 5-6 дни, а това се случи за 47 часа. И да, трябва си подготовка както за ума, така и за физиката и за психиката. Аз си признавам, че не се подготвих сериозно психо-физически, въпреки многото информация, защото знаех, че тялото ми е силно и ще издържи на екстремно натоварване. Затова и пренебрегнах потготвителните аспекти свързани с приемането на бахови есенции, визуализации, хомеопатия и физически тренировки и съветите на дулата.
Ако бях подходила по отговорно може би нещата щяха да се случат по-лесно, но въпреки всичко не бих заменила моето раждане за никое по-леко!
Жени, които сте решили да си „причините” едно активно естествено раждане – знайте, че това е преживяване, което несъмнено транформира и е един от най-силните, ако не и най-силния момент в живота на една жена и двойка /ако и таткото присъства/.
С моя мъж се чувстваме много по-свързани и обичащи се оттогава. Доказано естествения окситоцин работи!

Едно наблюдавано, а не дирижирано, с баланс между „естественото” и „сигурното”, но напълно удовлетворяващо раждане е ВЪЗМОЖНО в България днес!
Искам специално да благодаря на всички ангажирани в процеса лица:
На Надежда Стаменова – за отдадеността, с която си върши работата, загрижеността, отношението и чудесната атмосфера, която създава с присъствието си.
На д-р Ташков – за професионализма, за това, че се намеси много адекватно и навременно, че не форсира процеса и ми осигури едно удовлетворяващо раждане! … както и за това, че харесва Оливър Шанти и за малкото шевове, които не ме направиха отново девствена 😉
На акушерките Мира и Теди – най-готините и сърдечни акушерки. Благодаря Ви, че бяхте точно Вие на смяна, а специално на Мира – че ми помогна да „преведа” Радето през родовия канал с минимални щети /разкъсвания/.
На дулата Йоана Станчева – за отговорното отношение, информацията и съдействието, които бяха незаменими.
На д-р Арабаджикова – за грижите по време на бременността ми.
На неонатолозите и акушерките в отделението, които с вниманието и позитивното си отношение направиха престоя ми там спокоен и приятен, като така можах да се отдам на малката ми бебка на 100 % и да се опознаем в тези първи дни, дискретно обгрижени.
И най-вече на моя мъж Милен, за това че бе до мен през цялото време, че ме подкрепяше и вдигаше на крака по време на напъните, че поглаждаше нежно корема ми и ми помогна да изтласкам бебето и така преживяхме заедно това невероятно пътешествие – РАЖДАНЕТО НА НАШЕТО ДЕТЕ!
Накрая благодаря и на моята бебка Рада, че се оказа най-желязното бебе, успя да задържи стабилни тонове до последно, премина през родовия канал успешно и засука веднага щом зърна гърдата ми! Образцово БЕБЕ!

Благодаря, болница Надежда! Вярвам, че отношението към родилките трябва навсякъде да бъде такова, каквото аз получих при Вас! Та нали така е правилно да посрещаме новия живот!